– Г-жо Танева, под заплаха ли е родната пенсионна система и има ли опасност от рецесия, предизвикана заради нея?
– Преди 5 години бих казала, че подобен сценарий може да се избегне, но днес вече този риск е напълно реален. Дори ще кажа, че това вече не е въпрос дали, а кога! Демографията на страната ни беше категорична още в първото десетилетие на прехода – въпрос на време е политиците, но и целият народ да се изправи пред подобна криза.
Давам ви пример – през 1995 г. имахме 117 хиляди души, които влязоха в пенсионната система, срещу 138 хиляди, навършили пълнолетие тогава. Дотук уравнението изглежда добре, докато не вкараме в него третия основен компонент – новородените – едва 72 хиляди.
Сега да погледнем 2020 година – нови 91 000 пенсионери, срещу едва 66 000 души (родени през 2002 г.) в работната сила и 59 000 новородени. От тези числа е видимо, макар и броят на пенсионерите да намалява, темповете, с които навършилите пълнолетие и новородените намаляват, е значително по-голям.
Не е нужно да си експерт, за да видиш, че е въпрос на елементарна математика в един момент неравенството в това уравнение да стане непосилно. Аз смятам, че това ще се случи, когато наборите, родени 1965-1975 г., започнат да влизат в пенсионна възраст след 10-15 години, тъй като те са едни от най-големите като общ брой (средно по 140-150 хил. на година), а срещу тях ще имаме едни от най-малките, готови за работа, с по едва 55-60 хил. души.
– А повишаване на пенсиите в последните няколко години каква роля играе в тази ситуация?
– Огромна, бих казала. Увеличението, само по себе си, беше отдавна закъсняло, но проблемът е, че се направи твърде ударно и в рамките на 24 до 36 месеца. За традиционно консервативни системи като пенсионната, които на практика не генерират собствени приходи, а разчитат изцяло на пазара на труда, подобни ходове могат да са повече от пагубни. Днес разходите за пенсии гонят рекордни нива и държавата дотира от бюджета близо половината от тях.
Ако продължим да вдигаме пенсиите на този принцип още няколко години поред, спокойно може да се изправим пред опасността това уравнение вече да не е 50/50, а 75/25, което напълно би обезсмислило цялостната идея на пенсионната система, по която работим от 2002 г.
За да имаме плавен преход и да избегнем сътресения, защото всички ще се съгласим – пенсиите у нас бяха обидно ниски, самото увеличение трябваше да се случи плавно – с по 5 до 8 на сто всяка година от 2012-а насам, вместо да имаме период от 7 години, без да има индексация, и двуцифрен ръст в рамките на 2 години след това.
– Какви са изходите за пенсионната ни система от тази ситуация и има ли ги изобщо?
– Два са възможните варианти, но нито един от тях няма да се хареса на работещите. Първият е ясен – увеличение на осигурителната тежест за работещите. Това е възможно най-непопулярният вариант, който да балансира по естествен начин ситуацията в НОИ.
Този вариант обаче е равносилен на политическо самоубийство за социалния и финансовия министър, които ще го предложат, защото значи, че държавата ще взема повече от икономически активните граждани, а те трудно биха простили подобно нещо. Това обаче е вариантът, при който има някакви надежди за стабилизиране на картинката в средносрочен и дългосрочен план.
Вторият е този, към който очевидно в момента се придържаме – дотиране чрез държавния бюджет за сметка на други дейности и инвестиции. Това ще рече, че напълно се примиряваме, че пенсионната ни система е един балон, който ще надуваме до безкрай.
Този вариант също не е благоприятен, защото, ако днес отделяме близо 11% от БВП за пенсии и все още това не се усеща от населението, какво ще се случи, ако раздуем този процент до 15 на сто или, не дай си боже, дори повече от това. Ще замразим строителството на нови болници или училища, ще режем от парите за общините или ще оставим някоя друга ключова дейност без достатъчно финансиране?
– Има ли отговор, който не е свързан с подобни черни сценарии?
– За съжаление – няма. Разберете, при пенсиите и пенсионната система няма решения, които да работят в кратки срокове. Заради това и политиците, и кабинетите през последните 25 години само прехвърлят проблема от болната глава на здравата. В този сектор залагаш непопулярни мерки сега, за да може след 20-30 години да усетиш позитивите от тях.
Повечето политици не знаят дали ще са част от властта след 2 години, пък какво остава за след 2 десетилетия. Тук идва и големият проблем, който аз виждам – от много време решенията за пенсионната система се взимат на политическо ниво, а не на експертно. И вече наближава времето, в което качествените изменения, в резултат от дългогодишните количествени натрупвания, ще проличат много ясно.
Материалът Ваня Танева: Големият проблем ще дойде, когато родените през 60-те и 70-те се пенсионират е публикуван за пръв път на Единна България.
