Дъщерите на убития бизнесмен и собственик на „Ботев“ (Пловдив) Илиян Филипов – Николета и Александра , се сбогуваха с баща си с емоционални публикации в социалните мрежи. Двете разказаха за човека зад публичния образ – баща, опора и пример, който според думите им винаги е вярвал в тях и е помагал на хората около себе си.
Илиян Филипов беше убит в ранните часове на 30 септември в Пловдив.
Николета: „Ти винаги ще бъдеш моят най-голям пример“
Николета Филипова публикува дълго послание в Instagram, в което благодари на баща си не само за грижата към семейството, но и за всичко, което според нея е правил за хората около него.
Тя описва Илиян Филипов като своя най-голяма опора и като човека, който е вярвал в мечтите ѝ дори когато самата тя се е съмнявала.
„За мен ти винаги ще бъдеш моят най-голям пример, моята опора и човекът, който винаги вярваше в мен“, пише Николета.
В посланието си тя обещава да продължи напред и да живее така, че баща ѝ да се гордее с нея.
Накрая се сбогува с думите:
„Обичам те, тате и винаги ще те обичам! Благодаря ти за всичко. Почивай в мир.“
Александра: „Баща ми беше извънземен“
Още по-лично е посланието на Александра Филипова.
Тя започва с думите:
„Баща ми беше извънземен. Беше недостижим. От малка съм го имала за най-големия идеал и мечта.“
Александра си спомня за общите им моменти – музиката, разходките и малките навици, които са останали в паметта ѝ.
Тя разказва и за начина, по който баща ѝ е работил – непрекъснато, енергично и с готовност да се намеси, когато види несправедливост.
В отделна публикация думите ѝ са цитирани така:
„Ако чуеше за несправедливост, все се намесваше, приемаше я за своя. И се бореше. Не стихваше. Не спираше.“
Снимка: Инстаграм
Последният разговор, който превърна „до утре“ в най-тежките думи
Най-силната част от посланието на Александра е свързана с последния ѝ разговор с баща ѝ.
По думите ѝ той се сбогувал с нея по обичайния начин, без никой да подозира какво ще последва.
„Яд ме е, че последните му думи към мен бяха „Лека нощ, миличка, до утре“. Утре дойде. И него го няма“, пише Александра.
Точно тази реплика се превърна в най-разтърсващия момент от сбогуването.
Тя завършва публикацията си с кратки думи:
„Лети високо, Тате. Време ти е да почиваш. Обичам те. Твоята Сисанка.“
Снимка: focus-news.net
По-долу цитираме целия пост на Александра:
„Баща ми беше извънземен. Беше недостижим. От малка съм го имала за най-големия идеал и мечта. Отговорността му, мисленето му и постоянството му ме вдъхновяваха. Обичта му, близостта му и отношението му ме караха да се чувствам като най-голямата късметлийка. Винаги съм се гордяла с човека, който е. И не говоря за личността “Илиян Филипов“ позната на много. Говоря за човека Баща, който е. Винаги ме е учил на труд. Винаги ме е учил на правда. Винаги ме е учил на сигурност. Всички мои решения в живота ми са взимани с мисълта за него и това как да го направя горд и щастлив. И той често го повтаряше… “Ти си моята гордост, Тате“. И след тези думи, всичко имаше смисъл.
Живяла съм щастлива и горда, че го имам. Че го познавам така както никой друг. Колко обичаше да пее, и как пяхме заедно. Колко обичаше да се разхожда в гората, и как се разхождахме заедно. Колко обичаше да ме гушка, да ме лигави, да ме дразни… Колко обичаше простичките неща, филията с масло и чубрица, и билковия чай, кафето с много мляко. Колко обичаше хората, и как обичаше, когато те го обичат. И колко силно обичаше…
Все помагаше. Колкото да не им се вярва на някои хора. За него нямаше значение нищо, всички бяха еднакви. Ако чуеше за несправедливост, все се намесваше, приемаше я за своя. И се бореше. Не стихваше. Не спираше. Работеше много. Спеше малко. Хранеше се рядко. Много му се карах. “Гледай повече себе си, гледай здравето си“ и той ме уверяваше, че всичко е наред и той е добре. Истината е, че наистина беше добре. Това беше неговото “спокойствие“ – да не почива.
И не почиваше. Постоянно мислеше, работеше, питаше, говореше… Енергията му изпълваше цялата стая, а понякога дори стадиони. Прибираше се вкъщи и от вратата споделяше за днешния казус, среща или идея. Възхищавала съм се как успява да мисли за всичко, да влиза от тема в тема, да смята като калкулатор, да намира винаги решение и то бързо.
Освен всичко дотук, много пъти е правел грешки, или аз съм ги имала за такива. За много хора някои от решенията му невинаги са били правилни. Справедливостта е субективна. Но истината е, че умееше да те накара да повярваш в неговата справедливост. И да му простиш. И днес му прощавам.
На всички, които ме познават: Знайте, че ако някога съм ви докоснала по някакъв начин дори за момент, то това е било заради него – всичко, което съм, го дължа на него и майка си. Винаги съм искала човека, който съм, да отразява тяхната човечност и доброта.
На всички, които споделиха история с него, или му пожелаха светъл път, и подкрепят мен и семейството ми… Благодаря. Думите ви и съпричастието ви наистина ни помага.
Отделно, благодаря и на цялата ботевистка общност за снощи, за организацията и за всичко останало.
Яд ме е, че ми е отнет.
Яд ме е, че последните му думи към мен бяха “Лека нощ, миличка, до утре“
Утре дойде. И него го няма.
… Беше извънземен. Беше недостижим.
Вчера разбрах, че беше просто човек.
Лети високо, Тате.
Време ти е да почиваш.
Обичам те.
Твоята Сисанка“.
Зад публичния образ – баща, който семейството помни по свой начин
Публичният образ на Илиян Филипов през последните години беше свързан основно с бизнеса, транспортния сектор и „Ботев“ (Пловдив).
В думите на дъщерите му обаче той присъства най-вече като родител – човекът, който ги е подкрепял, давал им увереност и ги е насърчавал да преследват собствените си цели.
Именно този личен образ остава в центъра на техните послания.
След убийството близки до Филипов също го описват като човек, който се движел свободно и не използвал охрана. Разследването на престъплението продължава. nova.bg
„До утре“ – думи, които вече звучат съвсем различно
Трагедията от 30 септември превърна една обикновена семейна реплика в болезнен символ на внезапната загуба.
За Александра и Николета остава споменът за баща, когото описват като силен, отдаден и непримирим.
А най-тежкото в техните послания е именно усещането, че раздялата е дошла без предупреждение – между едно „лека нощ“ и едно утро, което никой не е очаквал да изглежда така.
