И да искам да повторя грешката си, вече нямам това време.
Но разбрах едно – човек трябва първо да обмисля действията си и чак след това да върши безумия,такива, каквито аз допуснах.
Мъжът ми беше летец и взимаше хубави пари.
След пенсионирането си продължи да работи в селскостопанската авиация.
Решихме да вдигнем триетажна къща, да има по един етаж с по четири стаи – за нас и за двамата ни сина. Хем да сме заедно с децата си, хем да сме отделно и всеки да си знае дома. Пък и ние да не им се пречкаме и да не им се месим.
След година и половина къртовски труд къщата беше готова – истинска красота за очите. И точно когато трябваше да се радваме на новото си жилище, мъжът ми се разболя и почина. Видях се в чудо, защото още не бяхме прехвърлили етажите на момчетата.
И двамата ми синове бяха семейни, но големият нямаше деца, а малкият се радваше на три.
Наложи ми се сама да се оправям с цялата документация, за да узаконя на всеки каквото му се полагаше. Когато приключих с това, малко се поуспокоих, но тогава възникна непредвидена от мен ситуация.
Моят етаж се оказа трън в очите на снахите. Те настръхнаха една срещу друга и срещу мен. Всяка искаше да докопа моето жилище с цената на всичко. Обещаваха ми да ме гледат, да ме глезят, само и само да им припиша етажа си. И тук направих най-голямата грешка в живота си.
Приписах го на малкия, защото имаше деца, а като компенсация на големия прехвърлих лозето и земите на село.
Започна война между двамата братя, подкокоросвани от жените си. В един момент малкият не издържа, продаде двата етажа и заминаха цялото семейство за родния град на снахата. Там си купиха голям апартамент, но в него, естествено, за мен нямаше място.
Надявах се, че големият ще ме вземе при себе си, но снахата отсече, че щом съм дала всичко на малкия, трябва той да ме гледа.
А това, че им бях завещала лозе и земи, не влизаше в сметката. Стигна се дотам, че ме изпратиха да живея в дървената къщичка на лозето, която имаше две стаи. Тогава краката още ме държаха, но след три години вече ми беше трудно да пътувам до града за продукти и лекарства.
А синовете и снахите не ме поглеждаха – направо бяха забравили за мен. Едва тогава разбрах последните думи на съпруга си:
„На никого нищо не приписвай, докато си жива!“ Късно беше обаче да поправям сторената грешка. Човек трябва да е луд да остане на улицата, при положение че е имал триетажна къща…
Наложи ми се да ида в старчески дом. Понеже имах хубава пенсия, а и с половината от пенсията на съпруга ми се събираше добра сума, можех да си позволя поне приличен дом за стари хора, с отлични медицински грижи.
Тук намерих приятели, които също като мен се бяха прецакали да се предоверят на обичните си деца. Вече нямам нищо – само натрупани години. Не ми остава друго, освен да чакам края, мислейки за глупостта, която извърших.
Материалът Моята история: Как от златен палат стигнах до старческия дом е публикуван за пръв път на Единна България.
