Самотен мъж, който много искал да отгледа деца, получава своя шанс, когато някой му оставя кошница с момиченце – представете си какъв е шокът му, когато години по-късно открива коя е майка му.
Пол Матюс познаваше ползата от усърдната работа; той беше работохолик от Сан Франциско, Калифорния, където ръководеше технологична компания, която беше създал от нулата.
Компанията се справяла добре, но скоро той започнал да се чувства самотен, след което осъзнал, че фокусът му върху растежа на компанията не му е позволявал да общува.
За пръв път му хрумва на 30 години, но тогава това не е от голямо значение. Когато навършил 42 години, това било единственото, за което можел да мисли.
„Хайде сега, Пол, това се случва на всеки. Обикновено хората приемат, че животът им е приключил, щом достигнат определена възраст, и мисля, че е нормално да се притесняваш за това. Все пак не губи спокойствие, все още имаш много време“ – каза му д-р Лив Уивър, неговият терапевт, когато той й се отвори.
„Говориш така, сякаш е толкова лесно да се изложиш – промълви Пол.
„Не е и не е нещо, което можеш да наложиш. Но това, което ще кажа, е, че когато срещнеш правилния човек, влюбването е толкова естествено, колкото първия сняг през зимата. Коя беше последната ти приятелка?“
„Името й беше Роуз. Не сме си говорили от месеци. Споделяхме много сходства на теория, защото и двамата сме професионалисти в областта на технологиите. Но когато се стигна дотам, не можехме да работим“, отговори Пол.
„Точно така. Насилствено си влязъл във връзка с жена, за която си смятал, че ще бъде подходяща. Това е всичко, което искам да кажа, Пол. Можеш активно да се излагаш, но това, което се случва след това, трябва да произтича по естествен начин. В противен случай изобщо няма да се получи“ – каза му д-р Уивър.
Пол знаеше, че казаното от доктора има смисъл, но беше амбициозен човек, а търпението не беше силната му страна. Преобърна го в ума си, докато пътуваше към дома.
Все още си мислеше за това, когато спря на алеята и слезе от колата си. Тъкмо беше направил няколко крачки напред, когато забеляза кошница пред вратата си.
Когато се приближи, видя, че в нея има много одеяла. Чудеше се как се е озовало там, когато изведнъж видя, че одеялата се движат, и чу бебешки хлипове. „Какво?“ – помисли си той. „Някой е оставил бебе на прага ми?“ Той разтворил одеялата и наистина там имало мъничко дете с омагьосващи сини очи, което го гледало нагоре. Пол падна на колене и започна да издава звуци на гукане на бебето, което го гледаше разплакано с вдигнати нагоре мънички ръчички, молейки да го вземе. „Не мога да я оставя тук“ – помисли си мъжът. Затова внесъл кошницата вътре и отнесъл детето.
„Ето. Там. Всичко е наред, скъпа. Всичко е наред, имам те.“ За негова изненада детето спряло да плаче и макар да не го планирал, Пол се влюбил в момиченцето. Все пак той знаеше, че ще трябва да предупреди полицията; тя беше още много малка, така че бързо щеше да бъде осиновена. „Дали обаче ще ми разрешат да я приютя?“ – чудеше се той, но му се струваше неправдоподобно, че социалните служби ще позволят на самотен мъж-работохолик да отгледа дете.
След като детето спря да плаче, и въпреки че не го планираше, Пол се влюби в малкото момиченце. Той решава да опита. „Най-лошото, което могат да направят, е да ме изключат“, казал си той. Това решил, Пол се обадил на линията за спешни случаи и разговарял с любезен диспечер. Най-накрая, след един час, пристигнали няколко полицаи със социален работник на име Тоня. „Извинете ме, госпожо. Възможно ли е да осиновя това бебе?“ – попита я той конкретно. „Имате ли съпруга?“ Тоня попита веднага и когато Пол разкри, че няма, тя се намръщи. „Не знам, господин Матюс. Може да е трудно.“ „Но това дете беше изоставено на моята веранда. Трябва да има причина за това, нали? Какво ще стане, ако биологичните ѝ родители се върнат за нея?“
„Имате ли представа кой може да е оставил това бебе тук, господин Матюс?“ – прекъсна разговора им един от полицаите, за да попита. „Нямам никаква представа. Но интуицията ми казва да задържа това бебе при мен. Това не е нещо, което мога да обясня. Моля ви, Тоня. Наистина ли няма начин?“ Пол моли социалния работник. „Добре, г-н Матюс. Защо не го направим по този начин; ако историята ви се потвърди и ако никой не се върне да претендира за това бебе, можем да започнем официалния процес на осиновяване“, съгласи се Тоня. Пол беше благодарен и й благодари за всичко. Тоня взе момиченцето при себе си, докато не се намери по-
Пол е наясно с това и си обещава да бъде най-добрият баща, който едно дете може да поиска. Сега просто трябваше да избере име, с което детето да се казва. Пол решава да избере Ейнджъл. Той не беше точно религиозен човек, но детето беше дар, който вярваше, че е паднал от небето, и Ангел беше подходящо име. След като документите били оформени, Пол се хвърлил в новия си живот на баща и дори след като минали дванадесет години, той все още благодарял на Бога за Ангел, който му изпратил, за да направи живота му по-смислен. Пол беше практичен баща и единственият път, когато имаше нужда някой да се грижи за Ангел, този грижовен баща наемаше бавачка в района. Домашната му помощница, госпожа Джоунс, също се включваше понякога.
Реклама
Единственият проблем, с който Пол не знаеше как да се справи, бяха честите въпроси на дъщеря му за майка ѝ. Отначало той избягвал да ѝ казва истината и задържал това до десетгодишната ѝ възраст. На десетия ѝ рожден ден ѝ разкрива, че е осиновена, и ѝ разказва обстоятелствата, които са предшествали това. Тя не се изплаши, но Пол знаеше, че винаги ще има въпроси за това къде е майка ѝ.
Павел не знаеше как да се справи с честите въпроси на дъщеря си за майка ѝ | Източник: Pexels
Реклама
„Съжалявам, че не разполагам с много информация за нея, Ангел. Иска ми се да имам повече отговори за теб, но ние не знаем коя е тя, защото никога не сме я срещали“, обясни той нежно. „Всичко е наред, татко. Просто ми беше любопитно. Може би, когато порасна, тя ще ме намери“, каза Анджел. „Никога не казвай никога“ – каза Пол. В една слънчева съботна сутрин Пол се приготвяше за разходка, когато чу звънеца на вратата. Икономката му отвори вратата и повика вниманието му долу. „Не очаквам никого, кой може да е?“ Пол се зачуди, докато слизаше и отиваше до входната си врата. Беше шокиран да види бившата си съпруга Роуз да стои там.
Реклама
„Здравей, Пол“, каза тя тихо, а на устните ѝ играеше нервна усмивка. „Роуз. Уау, здравей. Мина малко време. Какво правиш тук?“ – попита той, шокиран от неочакваното ѝ посещение. „Да, мина известно време. Мога ли да вляза?“ – попита тя плахо. „Разбира се, моля. Мисис Джоунс, донесете ни малко закуски, моля.“ „Да, господин Матюс“, отвърна жената и се втурна към кухнята, докато Пол поведе Роуз към хола си. „Добре, сега, след като приключихме с любезностите, нека да чуем причината да сте тук. Чух, че сте напуснали града известно време след като приключихме с нещата. Какво се случи?“ Пол попита.
Пол е шокиран да види бившата си съпруга Роуз след дълги години | Източник: Pexels
„Пол, Трудно ми е да го кажа. Но след като се разделихме, открих, че съм бременна – започна Роуз, което накара Пол да я погледне рязко.
Реклама
„Не можех да се отърва от бебето, затова го родих, но нямах представа какво да правя с него. Бях амбициозна жена в 40-те си години. Никога не съм се виждала да се грижа за дете. Всичко това беше много съкрушително за мен и просто не можех да се справя с него. Ето защо направих единственото нещо, което ми дойде наум.“ Пол беше шокиран. Ако Роуз му беше казала тогава, че е бременна, той най-вероятно щеше да остане с нея и щяха да имат дете заедно. Толкова много исках дете, а тя беше бременна през цялото време! Пол си помисли недоверчиво, след което заговори. „Ти даде детето за осиновяване? В коя агенция? Познавам някои хора в този район. Можем да проследим бебето. О, Роуз, защо не ми каза? Щях да ти помогна.“ Той въздъхна.
Реклама
Ако биологичното му дете беше някъде там, той щеше да открие детето. Неговият Ангел нямаше да има нищо против да си има братче или сестриче. „Не, Пол! Уф!“ Роуз възкликна разочаровано. „Не мога да повярвам, че си толкова успешен, защото наистина си доста глупав“. „Какво?“ „Не съм дала детето за осиновяване. Оставих ТИ бебето“ – призна Роуз, зашеметявайки Пол за трети път тази вечер. Той просто не можеше да повярва. „Искаш да кажеш, че Ангел е мое дете? Това ли е истината?“ Пол попита със сълзи на очи. Той беше щастлив, че Ейнджъл е заминал на преспиване.
Реклама
„Това е истината, Пол. Трябваше да ти кажа. Така всичко щеше да е по-лесно за теб. Но истината е, че я оставих на верандата ти, защото по това време страдах от следродилна депресия. Все още не мога да повярвам, че го направих“, казва Роуз и се разплаква.
Пол беше изненадан да научи, че Анхел е негово дете | Източник: Pexels
Реклама
Пол все още бил шокиран, но приликата на Ейнджъл с Роуз била ясна. Това беше чудесна новина, но той не знаеше защо жената се е разкрила сега. „Добре, вярвам ти. Разбира се, ще направим няколко теста, за да сме сигурни. Но преди всичко това ми кажете защо сте тук сега?“ – попита той сериозно. „Искам отново да бъда част от живота ти, Пол. Искам да се запозная с нея и да бъда нейна майка, ако мога. Също така… – започна тя, но направи пауза. „Ти вече изискваш много. Какво още искаш?“ – попита той подозрително. „Искам да се съберем отново. И двамата сме на петдесет години и предпочитам да не съм повече сама. Не ме разбирай погрешно. Обичам да съм жена с кариера. Но ако има и най-малкия шанс да имам пълноценно семейство, трябва да се възползвам от него!“ Роуз се изповяда страстно.
Реклама
Това беше четвъртият път, в който Пол се шокираше от Роуз. Тя му предлагаше същото, за което той бе жадувал преди повече от десет години. Той беше изгубил ума и дума, но тя не беше. „Знам, че е много да искаш. Но те моля да го обмислиш. Бихме могли да бъдем заедно и да продължим да отглеждаме Ейнджъл като семейство. Ако обаче не можеш да приемеш това, ще отнеса случая в съда, за да си върна детето, ако му
Роуз поиска отново да бъде част от живота на Пол, а също и да се запознае с Анджела и да й бъде майка |
Реклама
Пол я прекъсна със сух смях. В крайна сметка имаше уловка. „Как се осмеляваш да идваш в дома ми и да ръсиш такива глупости? Заплаха?! Ако наистина мислиш, че имаш шанс в съда след 12 години отсъствие?! Трябва ти по-добър адвокат!“ „Най-добре се успокой, Пол, не ми говори така! Това дете е МОЯТА ДЪЩЕРКА!“ Роуз изкрещя. „Забрави ли, че току-що ми каза, че тя е и моя? Трябва да се махнеш от къщата ми, преди да се обадя в полицията, и да не се връщаш никога повече!“ Пол изкрещя, сочейки към входната врата. Роуз го намръщи, след което си тръгна, без да каже и дума повече. След излизането ѝ Пол се опита да успокои гнева си. Знаеше, че нещата не могат да приключат така, защото Роуз наистина беше майка на Анджел.
Реклама
Дъщеря му винаги е искала майка си и сега можеше да я срещне. Пол нямаше никакво желание да ходи в съда, затова се обърна към д-р Уивър за съвет. Не пропускайте
