Новите технологии, новото време, новите разбирания. Никой не може да се бори с тях, а и не е нужно твърдоглаво да сме се хванали за пишещите машини и да отричаме всичко ново, което навлиза в живота ни. Има обаче граници, които се прекрачват до степен, в която вече вредят.
Днес децата се раждат с таблети и смартфони в ръцете. Израстват с идеята за един виртуален свят, с който се запознават преди да са видели света на игрите навън. И как да предпочетат да излязат пред блока, когато в ръцете си държат десетки игри, наподобяващи онези навън.
Преди няколко дни видях ситуация, която беше само за снимка: Малко дете, заведено на любителски футболен мач, което вместо да следи играта, играеше собствен футболен мач на таблета, даден от родителите му. Нито веднъж на вдигна глава, за да види какво се случва пред него – в истинската игра.
За него няма значение дали е на дивана у дома или на стадион, когато тотално е изключил света наоколо и си е създал свой измислен такъв.
Все по-често виждам децата пред блока да се събират на някоя пейка, на която вадят телефоните си и се започват игри в “мрежа”. Има и такива, които не участват, защото родителите им не са им купили от модерните телефони. Тези деца стоят около другите и ги наблюдават, считайки се за аутсайдери. Нелепо е. Самата гледка е нелепа и не разбирам защо родителите, които пият бира на другата пейка, са спокойни и смятат това за напълно нормално.
И не са само децата, не са само родителите. Забелязали ли сте, че когато се съберете с компания – у дома, на кафе или някъде да хапнете, винаги има поне един, който ще си извади телефона още в началото и ще отбележи всички във Фейсбук. Къде са, какво правят и с кого са. Ако никой не разбере къде сте и факта, че се забавлявате, преживяването по-малко пълноценно ли ще бъде? Да! Точно това се случва и ако вашата компания не е такава, погледнете на съседната маса до вас.
Качваш се сутрин на метрото и всички около теб са хванали телефоните, сякаш нищо на този свят (или нищо във Фейсбук) не може да изчака десет минути, докато слезеш.Веднъж, почти като на филм, попаднах в ситуация, която съвсем ясно показва докъде сме ги докарали нещата.
Сутрин. В метрото е пълно с хора. Качвам се и заставам пред седалка с двама души един до друг – мъж и жена. Мъжът се беше зачел в икономическо списание, а жената проверяваше последните Фейсбук статуси. През цялото време не откъснаха поглед от това, с което се занимаваха. Пътуваха един до друг повече от 15 минути, след което дойде време жената да слиза. Прибра телефона си, обърна се към мъжа, целуна го и му пожела хубав ден… Никога нямаше да предположа, че тези хора някога са се виждали през живота си. Не и по начинът, по който стояха един до друг като непознати.
Това се превръща в почти като болест. Модерна и за някои необходима. Замислете се, колко пъти реално е било нужно да проверите нещо на телефона си и колко пъти сте го изваждали от чантата си просто по навик? Губим от времето с хората, с които сме, за да пишем на хора, които са онлайн. Пропускаме симпатичното детенце на съседната седалка в метрото, което ни се усмихва насреща. Пропиляваме кратките разговори с любимите хора, които имат повече смисъл от всички статуси, които някога ще споделите. Приятелите и близките ни не са 458, както пише във Фейсбук, те са няколко и заслужават да оставим телефоните си и да бъдем с тях така, както винаги сме били.
Източник/actualno.com
